i never knew daylight could be so violent.

ALISTAIR. 20. HUMAN+HUNTER. fc: saoirse ronan.

Несъпричастност.
Впрочем, колкото и упорито да твърдя обратното, истинското ми име не е Алистър. Не е и онова Емануела Лори, което използвам от доста време и което фигурира във всички документи за самоличност и други бюрократични помии, но именно то се смята за истинско поради реалното отсъствие на спомени за такова. Не че някой може да ме вини, де, в крайна сметка най-вероятно случилото се не е зависело от мен, а от някакви не особено добронамерени външни фактори, които определено са имали чувство за хумор, оставяйки ме без спомени за първите десет години от живота ми... приблизително. Знам ли, вече малко слабо ме вълнува тази информация, така или иначе никой реално не познава себе си и всеки умира още преди да е опознал механизмите зад мислите, действията, желанията си. Всички умираме тъпи и щастливи, защото именно това е есенцията на щастието - да не знаеш. Въпреки че точно тук може малко да се поспори, нали, в крайна сметка нито полицията, нито медиите, нито аз бяхме особено щастливи когато се оказа, че, сещате се, даже и името си не знам. Не е Емануела Лори, както вече казах - този комплект ми бе даден от някой си, не помня вече кой, и бидейки силно ориентирана към независимост+самостоятелност личност, решавайки, че е глупаво някой друг да ми казва как ще се казвам, намерих Алистър доста отиващо ми име и то се превърна в моменталният отговор на въпроса "Как се казваш?". Не ме съдете, все п... Или ме осъдете. Няма особено значение, така или иначе ---разказах ли ви за аневризма? Не съм? Шок! Та това е толкова забавна история. Простете ме, несъпричастност. Та, всичко общо взето започна преди около три години, може и по-малко да са, с типичните симптоми. Не отидох на лекар първата година, периода на зверските главоболия. Не отидох на лекар втората година, периода на танцуващите черни петна и непрестанното вертиго. Не отидох на лекар и третата година, предиода на припадъците и внезапните болки, и всички онези леко откачени неща, които ми се случваха като по правило винаги, когато бях в неудобна за адекватна реакция ситуация, като, например, на работа. Моля ви се, не ме питайте какво е чувството да припаднеш, докато се опитваш да нариташ задника на някой садистично мощен демон, заклещил те натясно; обяснението е доста подразбиращо се в контекста на обстоятелствата, но като цяло е доста забавно. Всъщност, веднъж ПОЧТИ отидох на лекар, защото когато започнах да забравям елементарни неща и спомени, нещата станаха прекалено лични. Проклетата болест ме настъпи по мазола и аз, бидейки себе си, се ядосах, но неслучайно казвам, че ПОЧТИ отидох на лекар, защото щом се оказах пред кабинета в компанията на няколко майки с изнурени битиета, полюшващи на ръце пожълтели деца с лющеща се кожа и тегло като извадено от контекст на виц за слаботелесни, внезапно реших, че не искам да съм като тях - знаещи. Приемащи. Борещи се, въпреки подразбиращата се загуба. Някак си ми се искаше да уплътнявам времето си с по-важни и приятни дейности от висене по места с нездравословна концентрация на бял цвят и натрапчив мирис на медикаменти. Виждате ли, просто винаги съм предпочитала шивашка игла, мръсни конци и бутилка водка пред професионално направени и старателно дезинфекцирани шевове, когато след схватката с някоя свръх-смрад на тялото ми зейне рана с инсултно-причиняващ вид. И най-вече винаги съм предпочитала да не знам кога ще умра, въпреки многото опции да разбера посредством разни медиуми и ритуали, на които обаче така или иначе не обръщам особено внимание. Работя сама. И ако умирам, а аз действително умирам, не искам да го знам. Несъпричастност, отново. Но нямам намерение да променям това, само да ви светна; танцът на ръба на бръснача напълно ме устройва и възможността да падна покосена, мъртва, от ръцете на нещата, които преследвам, ме кара да се чувствам по-жива от когато и да било преди. Следователно всички онези хорица, изправящи се срещу мен с вразумяващи доводи и паради на псевдо-загриженост, могат да си заврат мненията отзад. Защото реално не ме интересува кой ме подкрепя и кой не - аз умирам. Не по начина, по който умира един средностатистически, нормално скучноват човек, но все пак умирам. И това е единственото, което ме държи жива, ако ме разбирате. Единственото, което има смисъл вече. Не съжалявам, че така се е получило. Ако имах шанс, едва ли бих променила нещо, а може би просто така си мисля, но засега не ми се е отварял шанс за подобна стъпка. Това... този съсирек, или каквото и там да беше медицинската дефиниция за "аневризъм", расте с всеки ден и прави съществуването ми непоносимо, и вече може би е в стадий, непозволяващ операция, а до магии и алтернативни начини за спасение не бих опряла никога. Просто слабо ме интересува моето лично спасение. Така е най-добре, да не те вълнува. Непукизъм е ключът.
Несъпричастност.
Винаги.