Преди два дена в Мистик Фолс. В гората.

Защо бях в гората? Ако знаех щях да си отговоря. Като малка идвах тук за да се радвам на природата, да гледам подскачащите зайчета, чиито бели кожухчета бяха прекрасна комбинация с розовеещите им се ушички. Но сега беше различно. Знахе за тайните на тази гора и тя за мен беше един вид повече като затвор. Затвор вплел в корените на дърветата безброй души ненамерили покои. Рядко изпадах в каквито и да било дълбоки размисли, но това беше може би един от онези моменти в които просто ти се иска да поседиш сам и да сиспомниш за всяко едно нещо което си извършил.
Може би за някои това щеше да е странно, но истината е, че вампирите държахме на живота. Винаги когато убивахме имаше една малка част от нас която съжаляваше за стореното и за де не изгубим човечността си ние помнехме всяка жертва и съжалявахме за миналите постъпки. Но дори и да се каехме, винаги знаехме, че ако беше нужно пак щяхме да го направим. Просто бяхме така настроени. Страдахме и оплаквахме мъртвите, но убивахме живите без да ни мигни окото.
Изведнъж се чу леко шумолене от към храстите. Дали пък не беше заек? Не, едва ли. Или поне не можеше да бъде. Щях да го усетя. Изправих се предпазливо и с леки стъпки закрачих към храста. Изведнъж пред мен се появи някакъв мъж. Чакай малко..мъж...в гората? Сериозно? Защо? Дори не можех да схвана какво се случваше.
- Хм...изгубили ли сте се? - най- глупавият въпрос за съжаление изплува първи в главата ми, а аз бях прекалено заета с размисли за да спра излизащите думи от устата ми.
Погледнах го. Сега забелязвах колко очарователен беше. Много познат, но от къде? Е, предполагам, че градът беше малък и често се срещаха познати лица.

Дали се разкайвах за нещо. Бях получавал този въпрос безброй много пъти, като все игнорирах или не желаех да помисля за отговора. Не бях о тези , които изпадаха в съжаление, че са убили някого. Наложило се е -направил съм го. Случваше се да греша, но един идиот по-малко на света нямаше да е лоша услуга. А и дори не виждах причина да мисля много много за това. Да бъдеш убиец в днешно време придобиваше много по-различно значение от преди 100 години, особено след като по света имаше все повече вампири и кой знае какви още чудатости.
Дойдох в Мистик Фолс бесен преди около месец. Стефан все още бе моята цел -да превърна живота му в ад или поне да се опитам да усложня максимално неговото щастие. Колкото повече време минаваше, толкова повече вампири усещах наоколо. Сякаш всички се събираха тук по някаква много нелепа случайност, а аз определено исках да стигна до дъното на тази работа.
Гладът отново ме завладя, но не можех да се върна обратно в бара. Вчера и преди около седмица се бях хранил там, а диксретността за сега падаше на първо място в моя списък. Гората ми се стори наистина добро решение поне за сега. Взех си коженото яке и за нула време се оказах сред нищото в покрайнините на града. Нямаше да се храня със зайци, разбира се.. Това беше повече стил ала Стефан, а аз обичах по-топлата кръв , директно от вената. Щях да се радвам, ако сега мине някоя заблудена тийнейджърка или влюбена двойна на къмпинг.
След 10 минути чух шум. Направих няколко крачки и още в същия миг се убедих -това не беше нито заек, нито човек. Тя ме усети или по-точно чу сухите листа, които несъзнателно настъпих при правенето на крачки напред. Нямаше връщане назад -вече бях забелязан.
Попита ме дали съм се изгубил, което предизвика лека усмивка на лицето ми. Струваше ми се ужасно позната, но все още не можех да се сетя от къде.
-Зависи. -Казах, като се спрях на половин метър от нея. -Загубен не е точното понятие за някой, който си търси белята в покрайнините.